Дишай

Credits: ashley rose@Flickr

Не му достигаше въздух.
Жадно поетите глътки изтичаха някъде вътре в него,
като вода в ненаситен процеп в скалите.
В паника драпаше в празното пространство.

 Дишай...
 Проблясък в мъглата се мярна като единствен ориентир.
Тръгна натам, но всяка крачка смаляваше светлината.
"Грешен избор", стрелна се като в треска и потъна.

Дишай...
 Затича се и завика, а ехото отекваше като оглушителен писък.
Виждаха, но никой не го чуваше, обречено ням като риба далеч от водата.

 Дишай...
 Дръпни спирачката на свободното падане,
дишай!

 Отвори широко очи и пое въздух - 
толкова дълбоко, че едва не се задави...

Добави в Svejo

Когато мислиш, че си сам...

Погледна към слънцето за последно, 

загреба жадно нагоре и зарита, 

но продължи да потъва. 

Последната глътка въздух свърши
и зениците се втренчиха с угасващ копнеж. 

Една ръка го сграбчи и задърпа нагоре. 

Усети живителния въздух и изпълни гърди. 

Усмихна се и се оптусна върху спасителния пояс. 

Щеше да благодари после. 

 P. S. Когато мислиш, че си сам, винаги има някой, който ще ти подаде ръка. Само дишай и продължавай да драпаш нагоре! :)

Добави в Svejo

Обещание за нощ

Credits: Ben@Flickr

Залезът сменяше цветовете.

Говореше му за денят, който е отминал.

Картините се въртяха, усмихваха го.

Плавните проблясъци посрещаха с "Добре дошло" слънцето.

И шепнеха, а вятърът донасяше,

обещания за нощ.

Дневна птица тръгна да посрещне с песен

тъмните й пръсти.

Нещо го погали. Вдигна очи.

И се потопи в нея.

                                                                 

                                                                               Автор: Николай Атанасов

Добави в Svejo

Стената

Credits: AdventuresInHeritige.com

 Старецът го завари с поглед, забит в стената.

- Защо блъскаш глава в стената? - попита го.

- Не виждаш ли колко висока е,

как да прескоча и да продължа нататък?

Старецът прогледна учудено, после се засмя.

- Не стената висока е,

а ти пред нея паднал си на колене.

Стани, засили се, и препятствието просто прескочи.

Той се изправи, оттласна се смело

и докато летеше над нея, разбра:

Не стените ни спират, а границите,

които сме поставили сами.

Credits: HumanitiesLab.Stanford.edu

 P. S. Няма път без изход и ситуация без избор. Човек сам решава как ще се развие живота му с изборите, които взема, и с действията или бездействията си. И не пречките или проблемите го спират, а ограниченията, които сам си поставя. С всяка мисъл, която не е превърнал в действие. С всяка дума, която не е изрекъл навреме. С всяка възможност, която е пропуснал.

Добави в Svejo

Човекът в огледалото

Стои отсреща, гледа те

Не ти харесва гледката, нали?

Не го познаваш, питаш се,

това ли бях преди?

Онзи отсреща замисли се.

Спомени трепват в очите, сякаш събуждат ги.

Закачливо повдигна крайчеца на устните, да...

Спомни си! Поривът,

устремът бесен, да твориш, чупиш, гориш,

да градиш отново, да правиш нещата по-добри.

Как прегърнал живота,

танцуваше, спомни си...

И смехът звънък от рамката изля се,

и маската изхвърли за миг.

В очите грейнали, приятелю, вгледай се,

и помни:

Кой е човекът в огледалото

решаваш само ти!

                                                                      Автор:
                                                                   Николай Атанасов

Credits: Derekdiscourse.com

P. S. Мисля, че същността на човека не се променя. Освен при травматични събития и болести, свързани с мозъка. С челния му дял, където се крие Същността. Но човек може да променя проявленията на своята същност - да се развива, да случва по-добро. Може и да се губи, в ежедневие, под тежестта на случващото се. Ако този, на негово място, не му харесва, винаги може да погледне в огледалото и да потърси себе си. Ако потърси добре, ще намери.

Добави в Svejo

Любов

Търся те...

Дали ще те намеря същата?

Тук си била, постоя,

усмихна се, позавъртя се, тръгна си...

Търсех те...

В лица различни виждах те.

Да те преследват, тръгваха нанякъде.

От бягане уморени, поспираха,

да пият от теб, от сърцето ми.

В мрак заспиваха, а с утрото

тръгваха - с теб...

Раздавам те и никога не свършваш,

защото тук е твоят дом,

но губиш се - страхлива и объркана.

И бягаш, себе си търсиш, по пътя си...

Плаха, не оглеждай се -

за теб огнището винаги стъкмено е.

Ела, остани, порастни, остарей с мен...

Любов.

                                                                     Автор: 
                                                                   Аз, Николай Атанасов

Credits: Storia D'Amore by Kalle Gustafsson

P. S.   Поезията се завърна като Блудния син. Тихичко, на пръсти, преди заспиване. Трескаво се пресегнах за бележника, преди мисълта за нея да отлети. Красива идея за любов и думите се заредиха сами. Успях да затворя тези в лист. Дано запомненото от проблясъка ви хареса :)

Добави в Svejo

Поглед

 Аз птица съм волна,

заспивам в простора

и сънища цветни сънувам,

свободно се рея, не зная умора.

Оковите хвърлих -

там, смачках ги долу.

Свободен, оставих позора -

Там долу, при другите хора.

Правилата отхвърлих,

забравих и Бога,

и други "сериозни и важни неща" -

окован да живея не мога!

Във себе си вярвам,

в любовта и живота,

и други сериозни и важни неща,

скрити дълбоко в мойта душа.

С поглед звездите аз диря

и въздуха цепя с крила,

мелодийка весела свиря

и с шепот приспивам нощта...

                                  Николай Атанасов

                                                  

Добави в Svejo