За богатството на традициите или коя бедност е по-страшна...

Сн. Аз, съм си аз! Чипровски килими...

 Живеем трудно, обедняваме, свиваме покупките, чантите олекват, джобовете се изпразват, все по-трудно вдигаме поглед, за да погледнем в далечината и да се усмихнем. Бедността тежи... като воденичен камък.

Обаче има една друга бедност, тя е по-страшна, макар че улисани да кърпим бюджета май забравяме за нея. Традициите са живата памет и самоличността - лицето на един народ. Народ без традиции е народ истински беден, без духовност, без  лице. Обречен да търси себе си по чуждите обичаи, търсейки трескаво да припознае някоя като своя, защото е забравил собствените. Обречен да се носи по вълните като кораб без кормило, без спомен за пътя към дома, който рано или късно ще потъне.

Улисани да оцеляваме, ние сме на път да изгубим традициите си, които умират една по една, защото малко са ентусиастите, които искат на да ги научат, да ги съхранят и развиват, да помнят, че са БЪЛГАРИ, вместо да са МОДЕРНИ. 

Понеже не искам само да рисувам мрачни картини  и да хвърлям светлина върху калната яма, в която сме хвърлили традициите и занаятите си, аз ще направя, каквото зависи от мен, да помогна за спасяването на един занаят, на една традиция.

Сн. Аз, съм си аз! Чипровски килими...

 Сигурен съм че сте чували за Чипровските килими!? Знам, че скоро никоя телевизия, или вестник, или списание не са се сетили за тях, а след някоя и друга година, като си идат старите майсторки, онези, чийто ръце изтъкават приказки от цвят, може и да не чуете вече за тях...

За да не се случи това, аз реших да помогна на една млада жена, която се опитва да запази традицията, като върне хляба на старите майсторки и даде стимул на младите да продължат занаята.

Тя се казва Цветелина Петкова и от Чипровци. Има блог, чиято душа са Чипровските килими. Тя свързва всеки, който иска да си купи истински БЪЛГАРСКИ килим с майсторките, които дават месеци от живота си, за да сътворят парчета красота, които да озаряват домовете ни години напред.

Но тя не може да се справи сама. Ето какво ми сподели: "...Има и по-големи размери тоест до 6 квадрата или 2 метра на 3, с големината на хол и по твой избор на мотиви и цветове, всичко зависи от това но цена ще ти кажат производителя или пък жените, които ще го направят. Цената зависи от модела, и от това колко квадратни метра ще е. Повечето ще ти калкулират и цената за дизайн и цена за изработка, ако не е бърза поръчката ще се калкулира по-малка цена. Принципно всичко зависи от модела, който ще си харесаш, сложните вървят от 250 лева нагоре на квадратен метър, има и модели на по-ниска цена...

Сн: Аз, съм си аз! Чипровски килими...

 Ако не минеш през прекупвачи и директно старите жени да ти го направят, цената е по-малка. Има много теми в блога ми, но рано или късно ще напиша тема и за цената на труда на тези жени. Защото всичко минава през други, клиента никога не ги виждат, а този занаят си отива с всеки изминал ден...А можеш и сам да седнеш на стана, при жените и да затъчеш своя първи си килим :) И между другото, ако ти е голям хола, тоест над 6 квадрата и повече килим, почти няма вече, кой да го изтъче... Ще останат само министерствата ни с такива килими за жалост..."

След разговора ми с Цвети реших - килимите ми вкъщи вече ще са само БЪЛГАРСКИ, ТРАДИЦИОННИ, ЧИПРОВСКИ. И като скромен блогър, реших да направя още нещо - да сложа на моята страница импровизиран банер към блога на Цвети, който ще стои при мен, докато е жив блога ми - за да й помага да намира купувачи на Чипровските килими и да съхрани този занаят, тази традиция. 

Другите блогъри мога само да помоля да направят същото. А всички останали българи - моля ви, спомнете си кои сте и си вземете късче традиция за своя дом. Как да стане това? Просто потърсете Цвети, тя ще ви помогне - tcvetelinka@gmail.com.

И вместо край, нека ви разкажа още нещо, което научих от нея за Чипровските килими: " ... Изпъстрената с меандри корона в чипровския килим символизира житейския път – трудностите и сполуките, мъките и радостите в живота на човека...." Нека не оставяме Българската корона да се валя в прахта и да се изгуби...

 

Добави в Svejo

Горноводенски манастир "Св. Св. Кирик и Юлита"

 Горноводенският манастир “Св. Св. Кирик и Юлита” е разположен в дела Чернатица на Западните Родопи и се намира на около 2 км. на югозападно от Асеновград и на около километър южно от с. Горни Воден (от години квартал на на града). 

 До манастира се стига от главния път Пловдив-Асеновград, след като хванете отбивката за Долни Воден, а на кръговото движение между Долни Воден и Асеновград поемете надясно и нагоре (същият е пътя и от Асеновград - за Долни Воден, а на колелото - наляво и нагоре). Влезете ли в Горни Воден, карате все направо и нагоре, после остър обратен завой и пак нагоре - пътят трудно може да се сбърка, а от селото нагоре е само един.

 Точната година на възникването на манастира не се знае. Все пак има сведения, че е бил построен за първи път през ХІV в. в близост до аязмо. През първите векове от съществуването си, обителта многократно е разрушавана и опожарявана. В една преписка от поп Методий Драгинов се споменава, че по време на помохамеданчването на чепинските българи в Западните Родопи през 1657 г. манастира отново е разрушен. 

 Не е ясен и патрона на манастира, тъй като той е посветен на светците Кирик и Юлита (майка и син), а главната църква е посветена на Св. Параскева. Смята се, че на това място са съществували два манастира, откъдето идва и смесването на култовете. Първият манастир е бил издигнат до аязмо, а на 500 м. от него е бил издигнат днешния манастирски комплекс. През 1810 г. и двата манастира били опожарени от кърджалиите.

 През 1816 г. започва възстановяването на Горноводенския манастир, което завършва през 1835 г. Най-старата сграда от днешния манастирски комплекс е покритото с купол аязмо построено през 1808 г. - на 500 м. североизточно от главния комплекс, като до него води калдъръмен път. Между 1835 и 1838г. били изградени основните манастирски корпуси, а в 1850г. бил завършен и параклиса "Св. Св. Кирик и Юлита" до аязмото, в който все още са запазени някои фрагменти и фрески.

Голямата манастирска църква "Св. Параскева" (Св. Петка) е осветена на 15 октомври 1850 г. Манастирът е преминал в ръцете на гръцката църква в средата на ХІХ в., като е върнат отново на българската църква чак през 1930 г. Пострадва сериозно по време на пожар през 1924 г. и при Чирпанското земетресение през 1928 г. 

 През 20-те и 30-те години на ХХ в., в “Св. Св. Кирик и Юлита” се помещава богословско училище. През 1943-1944 г. манастирът служи за концентрационен лагер. След 9 септември 1944 г., когато комунистическата партия завзема властта, манастирът е изоставен, а по-късно – трансформиран в дом за душевноболни. 

 През 1981 г. Съюзът на архитектите в България получава официалното съгласие на властите да реставрира манастира и да го адаптира за светски нужди. През 1982 г. екип от архитекти и инжинери, оглавявани от арх. Любомир Шинков разработва проект за неговата реставрация и трансформирането му в международна архитектурна академия.

 Между 1983 и 1987 г. манастирът се реконструира под техническото ръководство на Христо Радев. На 25 септември 1985 г. той се открива официално от председателя на Съюза на архитектите в България, арх. Георги Стоилов. 

 В началото се използва като почивна и творческа база на съюза на архитектите. След това започва да функционира като 3-звезден хотел, с ресторант, зали за игри, презентации, концерти и изложби, който е отворен за посетители.  

 В момента обаче хотелът е затворен и запечатан, а на портата стои бележка, че комплексът е в ремонт. Истината обаче май е друга, както ще стане ясно по-долу.

 Манастирът, който се смята за най-големият в Родопите, е комплекс от църква и масивни двуетажни жилищни постройки около нея. 

 Храмът “Св. Петка” е голяма трикорабна, еднокуполна псевдобазилика, с две конхи и един купол. Градежът му, по модел на Бачковската църква "Успение Богородично", приключва през 1850 г. Сводът на обширния вътрешен притвор е оформен като сляп купол. 

 За щастие, въпреки че през последните няколко години вратите на храма бяха затворени заради продължаващата реставрация, днес всеки пътник може да влезе в него и да се наслади на богатата и красива възрожденска живопис.   

 Зографисването на храма е станало между 1847 и 1850 година от възпитаника на атонските художествени ателиета, зограф Алекси Атанасов, подпомаган от своите ученици.  

 Запазеният позлатен иконостас е изключително красив, като неизвестен местен майстор е успял да въплъти в дърворезбата почти всичко от растителния и животинския свят на района. 

 Църквата се гордее със 6 прекрасни икони, дело на ръката на Захари Зограф, нарисувани в периода 1836-1878 г. - на Св. Атанасий, Иисус Христос, Св. Йоан Предтеча, Св. Богородица, Животворящия източник и на Св. Св. Кирик и Юлита.

 За съжаление, заради продължаващата реставрация и масивното 3-етажно дървено скеле, стигащо до самия купол, повечето икони са свалени от иконостаса и кивотите, като в момента там могат да се видят и да се запалят свещи само пред 3 от тях - на Св. Петка, на Богородица и Иисус Христос.

 А сега и причината, поради която единственият човек в комплекса, освен посетителите, е неговият пазач. След дългогодишни съдебни дела в Окръжния съд в Пловдив между Пловдивската митрополия и Съюза на архитектите в България, на 4 ноември 2010 г. съдът връща манастира на Църквата като законен собственик. 

 Според решението на магистратите Църквата не е отстъпвала собствеността си и архитектите са строили върху чужд имот, следователно построеното от тях принадлежи на Църквата. Браншовата организация трябва да се изнесе и да плати на митрополията 10 000 лв. разходи.  По тази причина вероятно реставрацията на църквата и ремонтът на комплексът изглеждат замрели. 

 Какъвто и да е окончателният изход от спора за собствеността, искрено се надявам манастирът-хотел да заработи отново, защото съчетава успешно светското и духовното, като може да носи огромни доходи, както от културен туризъм и конференции, така и от поклонението на поклонниците. 

 Не на последно място, дано скоро и храмът му възвърне пълното си великолепие и блясък, които личат въпреки безмилостните удари на времето. С тези пожелания се сбогуваме с обителта, като се надяваме при следващото ни посещение, тя да е пълна с живот :)....

Добави в Svejo